Ръка за ръка с любимия човек, дълбока чаша с високо столче и в нея три пръста ароматно и меко червено вино, на масичката холандски и френски сирена и топли хрупкави френски хлебчета..., удобен шезлонг (или фотьойл) и наистина голям екран (поне 37")....
Това е идеалният начин човек да се наслади на "Добра година".
Ако можеше да опиша филма с една дума, това е думата - КРАСИВ. Филмът е сякаш нарисуван от Моне или Ван Гог. Невероятните пейзажи на Франция и цялото това свежо зелено пиршество за очите и душата. И да не забравяме – виното! - в дълбока чаша с високо столче.
Честно казано имах нужда от такъв филм. Филм, който да те накара да мечтаеш за лятото и за някакво далечно, нереално красиво място, където да избягаш от ежедневието и да потънеш в една блуждаеща, безсмислена, красива и успокояваща атмосфера на блажено неведение.
За самата история ще кажа с две думи, че не е нищо оригинално - малкото момче, което е изкарало детството си със своя ексцентричен чичо, който държи едно райско кътче във Франция и отглежда лози и заради самото удоволствие (едва ли не философско – от рубинените отблясъци на дъното на чашата), е пораснало и станало безскрупулен банкер. За него подчинените му са - лабораторни плъхове, джентълменските споразумения - за да се нарушават, а пожеланията от рода на - Гори в Ада! - заслужено признание. Но един дъждовен ден (началото на филма е в добрата стара дъждовна Англия ), Макс Скинър (Ръсел Кроу, на който някак странно му приляга тази роля на нахакан, непохватен непукист с Питър Пановски комплекс и наченки на съвест) получава писмо, че любимият му от детството чичо е починал и понеже не е оставил наследство той е най-близкия родственик, който трябва да наследи шатото във Франция. Разбира се, първата и единствена идея на банкера е да изкара добри пари от наследството си като го продаде. За целта заминава за Франция, където животът го повлича неудържимо в една посока, за която никога не си е помислял, че ще тръгне. А след като се появява и Кристина Робъртс (Аби Корниш), която се оказва незаконна дъщеря от Калифорния (много ми допадна репликата при запознанството с нея - "Единствената страна, която произвежда такива зъби е Америка") на стария чичо нещата се "заплитат" още повече. Филмът е изпълнен с ретроспекции, в които главният герой се връща във времето и преосмисля живота си. Филмът е за ... узряването, на виното, на хората, на чувствата...
Но стига толкова за сюжета - той е последното нещо, върху което човек си заслужава да спре вниманието си. Да, оставете да се случва нещо на екрана, дори положете известно усилие да следите "сюжета", но нищо повече. Не си заслужава. В него няма и грам оригиналност! На моменти наистина се чудех някои неща защо се случват?!! А целият плосък и съшит с бели конци "комизъм", на който доста се чудих - какво точно са искали да кажат, първоначално дори ме дразнеше докато не си дадох сметка, че всъщност е нарочно карано по повърхността именно за да не ангажира вниманието.
Внимание заслужават двете жени във филма - французойката Марион Котилард и австралийката (както се оказа въпреки зъбите) Аби Корниш. Двете са много различни и като излъчване и като усещане, но са елегантни и красиви детайли към този така пасторален филм-картина.
Препоръка - в сцената с изгорелия гръб - не мигайте, това е единствения ви шанс да зърнете дупето на Аби - Заслужава си!И накрая - не бъдете претенциозни - поемайте филма на дълги глътки и предимно с очите, а не с ума. Не се скъпете за виното - купете си нещо хубаво - доставете си удоволствие. Гледайте филма на най-големия екран, който имате, но не на кино - няма да усетите тръпката да сте интимни с любимия си (а и няма да ви дадат да си внесете виното и сирената). И накрая - след филма и виното споделете момента с любимия човек...
Това е идеалният начин човек да се наслади на "Добра година".
Ако можеше да опиша филма с една дума, това е думата - КРАСИВ. Филмът е сякаш нарисуван от Моне или Ван Гог. Невероятните пейзажи на Франция и цялото това свежо зелено пиршество за очите и душата. И да не забравяме – виното! - в дълбока чаша с високо столче.
Честно казано имах нужда от такъв филм. Филм, който да те накара да мечтаеш за лятото и за някакво далечно, нереално красиво място, където да избягаш от ежедневието и да потънеш в една блуждаеща, безсмислена, красива и успокояваща атмосфера на блажено неведение.
За самата история ще кажа с две думи, че не е нищо оригинално - малкото момче, което е изкарало детството си със своя ексцентричен чичо, който държи едно райско кътче във Франция и отглежда лози и заради самото удоволствие (едва ли не философско – от рубинените отблясъци на дъното на чашата), е пораснало и станало безскрупулен банкер. За него подчинените му са - лабораторни плъхове, джентълменските споразумения - за да се нарушават, а пожеланията от рода на - Гори в Ада! - заслужено признание. Но един дъждовен ден (началото на филма е в добрата стара дъждовна Англия ), Макс Скинър (Ръсел Кроу, на който някак странно му приляга тази роля на нахакан, непохватен непукист с Питър Пановски комплекс и наченки на съвест) получава писмо, че любимият му от детството чичо е починал и понеже не е оставил наследство той е най-близкия родственик, който трябва да наследи шатото във Франция. Разбира се, първата и единствена идея на банкера е да изкара добри пари от наследството си като го продаде. За целта заминава за Франция, където животът го повлича неудържимо в една посока, за която никога не си е помислял, че ще тръгне. А след като се появява и Кристина Робъртс (Аби Корниш), която се оказва незаконна дъщеря от Калифорния (много ми допадна репликата при запознанството с нея - "Единствената страна, която произвежда такива зъби е Америка") на стария чичо нещата се "заплитат" още повече. Филмът е изпълнен с ретроспекции, в които главният герой се връща във времето и преосмисля живота си. Филмът е за ... узряването, на виното, на хората, на чувствата...
Но стига толкова за сюжета - той е последното нещо, върху което човек си заслужава да спре вниманието си. Да, оставете да се случва нещо на екрана, дори положете известно усилие да следите "сюжета", но нищо повече. Не си заслужава. В него няма и грам оригиналност! На моменти наистина се чудех някои неща защо се случват?!! А целият плосък и съшит с бели конци "комизъм", на който доста се чудих - какво точно са искали да кажат, първоначално дори ме дразнеше докато не си дадох сметка, че всъщност е нарочно карано по повърхността именно за да не ангажира вниманието.
Внимание заслужават двете жени във филма - французойката Марион Котилард и австралийката (както се оказа въпреки зъбите) Аби Корниш. Двете са много различни и като излъчване и като усещане, но са елегантни и красиви детайли към този така пасторален филм-картина.
Препоръка - в сцената с изгорелия гръб - не мигайте, това е единствения ви шанс да зърнете дупето на Аби - Заслужава си!И накрая - не бъдете претенциозни - поемайте филма на дълги глътки и предимно с очите, а не с ума. Не се скъпете за виното - купете си нещо хубаво - доставете си удоволствие. Гледайте филма на най-големия екран, който имате, но не на кино - няма да усетите тръпката да сте интимни с любимия си (а и няма да ви дадат да си внесете виното и сирената). И накрая - след филма и виното споделете момента с любимия човек...
0 comments:
Post a Comment