Киноревю

Modern Family

2010-08-31T00:11:00.000-07:00

Модерно семейство е един от много успешните нови сериали на ABC. Като стил сериалът е организиран като присмехо-ментална (mockumentary) поредица и е наистина свеж и актуален, на фона на манията за reality телевизиите напоследък.
Сериала е организиран като едно безкрайно интервю, в което всеки от фамилията споделя живота си с камерата, а зрителят има възможност да съпостави историите и интерпретациите им от героите с реалните събития.
Както става ясно от самото заглавие на сериала – става дума за едно модерно американско семейство. Образите в сериала са особено цветни, и като раси и като интелект и като сексуални предпочитания.
Най-разпознаваемата физиономия в сериала е „патриарха” на фамилията Джей Притчет (Ed O’Neil), който бе Ал Бънди в класическия „Женени с деца”), който, въпреки достолепната си възраст, е щастливо женен за знойната и значително по-млада от него колумбийка с големи… очи Глория (Sofia Vergara). Логично Глория е от типа „огън” жена, с махленски темперамент и способност да говори на английски и на колумбийски едновременно, която някак си много прилича на прислужница, но всъщност е господарката на къщата. Глория има син от предишния си брак, който е странно, преждевременно зряло 10-тина годишно, закръглено колумбийче, което пие еспресо в промишлени количества, държи на латино произхода си, възприема се на сериозно, и изживява кризата на средната възраст на … 11 години.
Нагоре по фамилното дърво идват семействата на двете деца на Джей - Клер (Julie Bowen) и Мичел (Jesse Tyler Ferguson).
Клер е домакиня, която се грижи за трима подрастващи тинейджъри, всеки от които се дави в океана от хормони и емоции на пубертета в различните му стадии. Всъщност в къщата има и четвърто дете, успешно замаскирано като… баща. Кльощавия и несръчен Фил (Ty Burrel), който крайно неуспешно се опитва да бъде по-скоро приятел, отколкото баща на децата си, всъщност още не е надраснал пубертета и на моменти поведението му от смешно-иронично преминава в абсурдно-олигофренично.
Мичел, за да е по-интересна и модерна фамилията е… гей, който е женен за пухкавия Камерън (Eric Stonestreet), който е от артистичните и емоционални натури, които пърхат през полето на живота. Двамата съвсем наскоро са си осиновили едно бебе от…. Виетнам – Лили, което превръща и без това розовия им живот в емоционалния еквивалент на … захарен памук. Гледната точка на младото семейство с бебе през погледа на гей-двойката, макара и може би не съвсем оригинална, е свежа и събужда в зрителя, (покрай всичко останало) и усмивка на съчувствие.

Шоуто дебютира на ABC на 23 септември 2009 г. и преди два дни спечели награда "Еми" за най-добър комедиен сериал.
Една от най-привлекателните характеристики на сериала е, че не се взема на сериозно, подхожда лековато, включително самите герои, които се само-иронизират пред камерата, но не заобикаля от далеч и смислени теми като: „Кое те прави добър родител?”, на които прави интересни интерпретации и дава нестандартни отговори.
Действието се представя от оригинална операторска гледна точка, обстановката доставя удоволствие на окото, историята поднася разнообразен хумор (от чисто ситуационен до сатирично-интелигентен) и като цяло оставя зрителя положително зареден. Какво повече може да се иска от един комедиен сериал?...
А, да – втори сезон!!!!!!!!!!

Послепис

2007-03-04T15:02:00.001-08:00

p.s. - (2004)

Този филм трябва да бъде описан и преразказан от дълбоко разтърсена от живота, все още търсеща себе си и изпаднала в някакво странно безсрамно, неизбежно, апатично отчаяние жена.

Аз – определено не съм, но пък и подозирам, че и доста от вас не са, така че ще си позволя да изразя мнение.
Главната героиня на филма (Лаура Лини) е нещо като администратор в университета Колумбия - човекът от когото зависи кой ще бъде приет и кой не. Разведена, живееща сама в апартамент в който всичко е изрядно, чисто, подредено КАКТО Е РЕДНО™ (ха, изненада!). Жената е все още приятел с мъжа си (Гейбриъл Бърн), с който е споделила 10 години от живота си (6 от които наистина много хубави) и той е (забележете) най-добрият й приятел. откачената Миси (Марша Гей Харден), която живее на 5000 километра и е женена с две деца е другият и най-добър, но предимно по телефона, приятел. Последната е и леко, хм.... емоционално небалансирана представителка на рода "хомокучикус", която кара мъжа си да носи "тайни" бележки на бившото й гадже само и само да й обърне внимание и въобще не страда от морални задръжки.
Един ден докато разглежда диапозитивите с картини на кандидатите за някакъв арт клас попада на писмо (разбира се последното), което се оказва изпратено от кандидат с името на мъжа на живота й. Последният е мъртъв от повече от 20 години, но почеркът, думите, всичко странно й напомнят за човекът, който е белязал душата й. Под напора на усещането тя му се обажда и го кани на интервю. Не минава много време и тя вече го е яхнала под напора на някакво неистостово отчаяно желание да събуди усещането от преди 20 години.
В този ред на мисли има 2 много интересни секс сцени във филма (не очаквайте подробности – просто интересно са пресъздадени).
Това, което ми направи впечатление във филма бяха цветовете му. Толкова пасторални, наситени и ... отчаяни. Като някакво обречено бленуване, като картина на несбъднало се желание.
Актьорският състав е много добър. Лаура Лини е просто перфектна за ролята. А Гейбриъл Бърн с неговите мрачни тонове идеално допълна атмосферата на тихо отчаяние.
Както си личи и от заглавието – филмът разказва за втория шанс. Малко мистичен, меланхолично-трагичен и много женски. Филм за търсещата себе си жена. Една нетипична любовна история, в никакъв случай сладникава, романтична, но в по-тъмните нюанси.

Лично мен филмът не ме впечатли почти с нищо. Единственото, което аз почувствах беше....хм, удивление, че има хора които дават толкова много пари за ... такива филми. Най-интересното е, че жена ми беше на същото мнение като мен, което до някъде ме оневинява. Поне в моите очи.

Малката Мис Слънчице

2007-03-04T14:09:00.001-08:00

Little Miss Sunshine (2006)

Още преди да е започнал филма, от 20^th Century Fox дискретно ни предупреждават, че прдукцията всъщност е от Searchlight проектите им за ново, авангардно, "опитно" кино. Един вид - имайте едно на ум докато гледате филма. И наистина, още в първите няколко минути става ясно, че това не е стандартната холивудска масовка.

Началото е бавно, накъсано, леко досадно откъм музика, неразбираемо и с всички характеристики на "арт" визия (или поне опит за такава).

Филмът започва, като главните герои ни биват представени, кой от друг по-странни.

Бащата (Грег Киниър – невероятна роля в "Колкото толкова") е motivational speaker (който знае превода на тази професия, моля да я сподели), живее за да е победител, следва създаденият от него модел от 9 стъпки към успеха и въобще идеално олицетворява свичките мании на американците да са най добрите, да мислят като победители и не питат какво страната може да им даде, а какво те могат да дадат на страната си. Лошото е, че освен че е превърнал манията си в професия, човекът и истрено си вярва и се опитва да възпита и малката си дъщеричка в същата философия без да осъзнава, че последната е на 10 години и че теорията рядко се трансформира на 100% в практиката.

Вуйчото (Стивън Карел – противоречивото изпълнение в 40- годишен девственик) е току що неуспешно опитал се да се самоубие гей професор по литература (специалност – Пруст).

Синът (Пол Дано, който ми изглеждаше страшно познат докато не се сетих, че и него както и Грег Киниър наскоро не ги следах в "Fast food nation) пък е дал обет за мълчание докато не го приемат за пилот на реактивен самолет и през половината филм мълчи, което взето заедно с ужасната му физиономия, го кара да изглежда като абсолютен тапир. А да, и пича – мрази ВСИЧКИ!

Момиченцето (Абигейл Бреслин – толкова спрягана за Оскар – напълно незаслужено ако питате мен, която на 10 години има 19 филма в това число и "Следите") е тумбачесто момиченце с дебели лещи на очилата, които заемат половината и лице. Детето си мечтае да стане Мис-ка и се забавлява да гледа конкурси за красота и да имитира какичките, когато не тренира с дядо си нейния номер.

Дядото (Алан Аркин - Гатака) е станал на стари години наркоман (твърда дрога) и пристрастен към порното "дядо", който дава на внуците си ценни съвети от рода на "Чукай колкото можеш повече жени. Не една – колкото може повече!"

И накрая - майката ( Тони Колет – нервозната сестра от "In her Shoes" и майката в "Шесто чувство"), която някак си се върти между всички без да има спечифична характеристика, граничи с безлична, но не съвсем и от нея лъха на... тихо отчаяние и умора от усилието да държи семейството заедно.

Представете си всичките тези с нищо не свързани образи на една маса да ядат пържено пиле с разни полуфабрикатни допълнения купени от верига за бързо хранене. Някак.. пресилено типично. По-натакък, вместо да се подреди и изчисти, "историята" задълбава още повече. В следващия един час бавно и съсредоточено се нанасят цвят и светлосенки върху бързо нахвърлените силуети на образите от началото на филма.
Междувременно "историята" започва едва забележимо да се развива когато цялата описана до сега менажерия тръгва на път за Конкурса Малка Мис Слънчице, в която малката Олив е допусната за участие. За да пасне на определението "новаторски" и "независим" – във филма като отделен герой е вкаран и своенравен жълт (може би с идеята да обобщи общото между всички герои – че над главите им е надвиснала сянката на лудостта) миниван Фолцваген. За да инжектират "допълнителен" хумор в историята сценаристите са решили фолцвагенът да е с ръчни скорости и за по-смешно първа и втора скорост да сдадат багажа още в началото и от там насетне да настане едно постоянно тикане всеки път когато старата бричка трябва да запали. (Колкото и новаторски да подхождат - Холивуд са все още далеч от материалистическия реализъм на доскорошната епоха на Москвичите и Ладите, където тикането беше част от "удоволствието" на караш "автомобил" и никак не беше смешно)
Междувременно докато пътуват към конкурса в живота на всеки от шестимата се случва нещо, което разтърсва устоите на тяхната вселена. В синхрон с изгубената и неуравновесена психика на героите по едно време се скапва и клаксонът на фолцвагена и почва почти непрестанно да бибитка едва ли не в отчаян опит да заглуши гласовете на каращите в него се хора.

За сметка на бавно развиващата се история, колуминацията на филма е наистина разтърсваща. Смешно-трагична, красива и затрогваща, абсурдна и безумна. Все пак – целият филм е жертван именно заради последните няколко минути. Ако човек издържи до там – със сигурност ще оцени финала.
На края бих обобщил – като комедия – филмът не струва, като история... условието е, да издържите до края, а иначе, ако се задълбаем в символиката – да, филмът е многослоен, критичен, социален и т.н и т.н., но Оскар за най-добър филм?! Или пък за каквото и да било друго?!! Хора, осъзнайте се!

Нощ в музея

2007-03-02T23:57:00.000-08:00

Опитвам се да започна с нещо оригинално като начало, но за този филм честно казано това ми се струва непосилно. Като за касова прожекция, която за първите няколко дни на екран успя да донесе печалба над 115-те си млн. долара бюджет, очаквах повече. Не знам защо. Все едно, че многомилионните холивудски прожекции в последните години са доказали качеството си... О, наивни зрителю!...

Не че филмът не е хубав, но трябва наистина да си на не повече от 12 години и да си родом от Тексас, за да изпаднеш във възторг от него.

Може пък грешката да е в мен, знам ли...

Иначе актьорският състав е впечатляващ - на първо място блести името на Робин Уилямс, но колкото и гениален актьор да е, предвид повърхностния сценарий, дорш той не успява да направи много за качеството на филма. Дик Ван Дайк, Карла Гудино, Мики Руни, Стив Куган са някои от останалите "звездни" имена в лентата.

Накратко "историята" - Лари (Бен Стилър) е нещастник. Семейството му отдавна се е разпаднало, жена му е щастливо омъжена за брокер на облигации и няма особено високо мнение за първия си мъж. Лошото е, че след поредните неуспехи в сферата на откривателството (Бен Стилър е заклет "изобретател" на напълно ненужни или вече открити неща – нещо, което може би трябваше да е смешно, но...) Лари го закъсва до толкова, че и собственото му хлапе лека полека почва да се отчуждава от него. Като отчаян опит да спечели отново уважението на сина си, той решава да си намери работа. (Леле какво проникновение!) Естествено с автобиография като неговата никой не го иска и като наистина последен вариант, той кандидатства за длъжността пазач в Музея по естествена история. Като "по чудо" го одобряват. Но вместо спокойна и скучна атмосфера на запустял музей пълен с восъчни фигури, когато пада нощта и вратите на музея биват заключени, Лари попада в една фантастична лудница от оживели музейни фигури от всякакъв калибър, вид, цвят и мирис. Едно наистина добро хрумване, което при повече напъване от страна на сценаристите е можело да стане нещо стойностно, но... не би.

Какво да очаквате от филма?

- Странния, вдървен хумор на Бен Стилър.

- Неразбираемия комизъм на Дик Ван Дайк.

- Един много не-на-мястото-си Робин Уилямс.

- Разбира се - динозаври, лъвове, маймуни, мумии и древни артефакти каквито още може да се очаква от един Музей по естествена история.

- А, да - и да не забравяме - Атила - най-жалката и обидна за интелекта на всеки поне малко държащ на себе си зрител фигура във филма.

Позитиви:Ако сте на 12 - хм, нека кажем... - 10 - има вероятност филмът дори да ви хареса, но нищо не обещавам.

За всички останали - наистина не се сещам и една добра причина да си загубите времето. Парите си - да речем, че може да ги дадете за специалните ефекти, но 90-те минути от живота си, които безвъзвратно ще оставите в киносалона – е аз поне не се сещам за причина за такава жертва.

Добра година

2007-03-02T23:54:00.000-08:00

(A Good Year)

Ръка за ръка с любимия човек, дълбока чаша с високо столче и в нея три пръста ароматно и меко червено вино, на масичката холандски и френски сирена и топли хрупкави френски хлебчета..., удобен шезлонг (или фотьойл) и наистина голям екран (поне 37")....
Това е идеалният начин човек да се наслади на "Добра година".
Ако можеше да опиша филма с една дума, това е думата - КРАСИВ. Филмът е сякаш нарисуван от Моне или Ван Гог. Невероятните пейзажи на Франция и цялото това свежо зелено пиршество за очите и душата. И да не забравяме – виното! - в дълбока чаша с високо столче.
Честно казано имах нужда от такъв филм. Филм, който да те накара да мечтаеш за лятото и за някакво далечно, нереално красиво място, където да избягаш от ежедневието и да потънеш в една блуждаеща, безсмислена, красива и успокояваща атмосфера на блажено неведение.
За самата история ще кажа с две думи, че не е нищо оригинално - малкото момче, което е изкарало детството си със своя ексцентричен чичо, който държи едно райско кътче във Франция и отглежда лози и заради самото удоволствие (едва ли не философско – от рубинените отблясъци на дъното на чашата), е пораснало и станало безскрупулен банкер. За него подчинените му са - лабораторни плъхове, джентълменските споразумения - за да се нарушават, а пожеланията от рода на - Гори в Ада! - заслужено признание. Но един дъждовен ден (началото на филма е в добрата стара дъждовна Англия ), Макс Скинър (Ръсел Кроу, на който някак странно му приляга тази роля на нахакан, непохватен непукист с Питър Пановски комплекс и наченки на съвест) получава писмо, че любимият му от детството чичо е починал и понеже не е оставил наследство той е най-близкия родственик, който трябва да наследи шатото във Франция. Разбира се, първата и единствена идея на банкера е да изкара добри пари от наследството си като го продаде. За целта заминава за Франция, където животът го повлича неудържимо в една посока, за която никога не си е помислял, че ще тръгне. А след като се появява и Кристина Робъртс (Аби Корниш), която се оказва незаконна дъщеря от Калифорния (много ми допадна репликата при запознанството с нея - "Единствената страна, която произвежда такива зъби е Америка") на стария чичо нещата се "заплитат" още повече. Филмът е изпълнен с ретроспекции, в които главният герой се връща във времето и преосмисля живота си. Филмът е за ... узряването, на виното, на хората, на чувствата...
Но стига толкова за сюжета - той е последното нещо, върху което човек си заслужава да спре вниманието си. Да, оставете да се случва нещо на екрана, дори положете известно усилие да следите "сюжета", но нищо повече. Не си заслужава. В него няма и грам оригиналност! На моменти наистина се чудех някои неща защо се случват?!! А целият плосък и съшит с бели конци "комизъм", на който доста се чудих - какво точно са искали да кажат, първоначално дори ме дразнеше докато не си дадох сметка, че всъщност е нарочно карано по повърхността именно за да не ангажира вниманието.
Внимание заслужават двете жени във филма - французойката Марион Котилард и австралийката (както се оказа въпреки зъбите) Аби Корниш. Двете са много различни и като излъчване и като усещане, но са елегантни и красиви детайли към този така пасторален филм-картина.
Препоръка - в сцената с изгорелия гръб - не мигайте, това е единствения ви шанс да зърнете дупето на Аби - Заслужава си!И накрая - не бъдете претенциозни - поемайте филма на дълги глътки и предимно с очите, а не с ума. Не се скъпете за виното - купете си нещо хубаво - доставете си удоволствие. Гледайте филма на най-големия екран, който имате, но не на кино - няма да усетите тръпката да сте интимни с любимия си (а и няма да ви дадат да си внесете виното и сирената). И накрая - след филма и виното споделете момента с любимия човек...